Та същият този Рицар беше изпратен към страховитата Архируина, където вилнееше самият Повелител на чудовищата-нена́м-си-кое-ниво…
Или както героят ми го наричаше: „Оня дето много обича да крещи.“
Когато Рицарят влезе в разрушената зала, Повелителят вече репетираше някакво древно заклинание. Беше едновременно зловещо и леко фалшиво, като трето място на училищен хор.
Рицарят, възпитан човек, реши първо да почака да свърши песента… но се спъна в собствената си броня (не питай как), падна с трясък и прекъсна ритуала точно в най-драматичния момент.
Повелителят се обърна, обиден до дъното на чудовищната си душа, и вика:
— „Как смееш да прекъсваш могъщия ми призив към бездните!“
— „Извинявай… хлъзнах се“, отвърна Рицарят и смутено се опита да стане, но бронята реши да издаде шум, който може да се опише само като „падащи тигани“.
Ситуацията не вървеше добре.
Повелителят започна ново заклинание, още по-зловещо. Рицарят, паникьосан, се огледа за оръжие… и както често се случваше в живота му, единственото под ръка беше сандвичът.
Но какъв сандвич! С чесън. Много чесън. Толкова чесън, че и вампир би си тръгнал.
Рицарят го метна в отчаяна атака.
Попадението беше прецизно като критичен удар.
Повелителят издаде звук, който може да се опише като:
„КХХХРРР–НЕЕЕЕ!?“
Завъртя се, задими и се разтвори в облак, който миришеше на провал и недовършени ритуали.
Рицарят остана сам насред залата.
Огледа се.
Погледна празната ръка, където някога имаше сандвич, и с дълбока тъга промълви:
— „Трябваше да взема поне два…“
Останалите без Повелител чудовища, глуповато се спогледаха ..и атакуваха..
Рицарят пък си беше забравил армията вкъщи, нямаше и друг сандвич.... Битката приключи, и той осъзнах..че е победил..
Кажи честно !
...
И така, светът беше спасен — случайно, но убедително.
А за Рицаря остана само въпросът:
„Дали мога да побеждавам чудовища и без храна…?“
- Screenshot 2025-10-28 235302.png (620.51 KiB) Преглеждано 15 пъти